Беше от онези вечери, в които ти се струва, че ще се гътнеш.
Всички крайници те болят, пръстите ти треперят. Не си спомняш добре какво си правил цял ден, освен да си седял на компютъра, предъвквайки от време на време junkfood. Компютърът е твой господар-ти си негов роб...
Пред него се храниш, пред него се смееш, пред него мастурбираш, пред него пиеш, пред него пушиш, пред него текат разговорите с приятелите ти, пред него слушаш музика и постваш чужди мисли, съвпадащи с настроението ти във фейсбук...
Пред компютъра рисуваш- това ти носи грам успокоение. Крадеш части от няколко рисунки, защото въображението ти отдавна е атрофирало. От време на време четеш по някой блог, по някоя качена книга, гледаш някой и друг сериал, решаваш да изтеглиш всички сезони на тоя сериал, за да можеш да разправяш пак пред компютъра на приятелчатата си, че... "леле вчера отпрах всички сезони на "Приятели", приятели."
А приятелите ти са там. И те. Цъкайки непрестанно по клавиатурата, с кървясали очи, търсят неща, на които да се оприличат, неща, които да намразят, неща, които да изебат, и после да заспят в четири и да се събудят по обед. За да седнат отново.

 

Беше една от онези вечери, когато реших да се напия сама, крайно вгорчена от напоследък сипещата се върху мен помия.
Така и реших- отидох до близкия магазин, културно изчаках редовното предредяване с усмивка до ушите, която винаги смущава до крайна степен (в случая) селянина, който понеже иска само едно кафе, решава да мине през мен.
Момичето, което му прави кафе, се смущава леко (понеже се познаваме), а селянинът заявява "ама тя преди мен ли беше?" Аз се усмихвам безцветно, и с глух глас казвам "едно патронче ром и три цигари".
Момичето ми ги подава, като ми избягва погледа. Усмихвам се на въздуха. Моята трагична чупливост пак излиза наяве, така че има само два изхода от ситуацията: или някой да се изгаври, или  да бъде напълно безразличен, докато му говоря нещо. Този сценарий се случва и вкъщи, където водя война с майка ми.

 

Май съм болна.
Нищо, вече съм вкъщи; има и ром. Имам си Ремарк, Ницше и Джералд Даръл... и Астрид Линдгрен. И Тool, Deftones, Type O Negative...
Сядам, и невъзмутимо си наливам една водна чаша ром пред монитора. А там е сестра ми.
Да, същата, която е в разгара на пубертета си, пие Мента Пещера в голямото междучасие, рисува като шибан Господ, и слуша само и единствено Meshuggah. По дяволите, колко ми е нужна.
Под маската си на непукист (нещо, заради което я мразя понякога, има отлична социална приспособимост) в нея се таи силно чувствително дете, което попива багрите на мръсния град, и ги превръща в чисто изкувство. Дете на 15 години. Бъдеща жена. Нашите мълчаливо я оставят да следва пътя си, а аз се опитвам да разчистя нечистотиите по него. И ми харесва така.
Тя ме поглежда, и за миг ми се струва, че ми казва с очи "како, какво ти е", но само се захилва, и почваме обичайните си меме-разговори с вяла веселост.
Усеща, че искам да остана сама. Тръгва си.
-Не казвай на мама, че съм си купила ром.
-Аз си мислех, че тя знае.
Затваряне на врата.

 

Лицето ми е бледо. Очите ми-кървясали. От седмици насам първото нещо, което правя, след като се събудя е, да застана пред огледалото и да кажа "м-да,сенките стават все по-силни да го". Хиля се невротично. Значи ще се мре!
E, да, рано или късно...
Но засега го караме на положението "йеее, на 19 сме", и се опитваме да не мислим какво е да си на 40. Сигурно е страшно...целулитно, капилярно, асиметрично. Както и да е. Но пък мъдрост, ала-бала... може и да сключиме няква сделка.
  Баща ми отсъства често от вкъщи; бързо му писва от всички нас, и пали към вилата...
Няколко седмици подред го улавям да ме посреща със следните стандартни изречения:
1. Момиче, много си бледа.
(майка ми)-Тя си е бледа по принцип, тебе просто те няма всеки ден в къщи, затова е.
2. Момиче, стегни се малко и яж, виж на какво си заприличала!
(майка ми тук мълчи)
3. Добър вечер, момиче, как е работата?
(майка ми: ами хубав въпрос, тая пак остана безработна)
(добре е, татко, за тая година смених около десет работни места, като скоро напуснах и магазина за дрехи...сега на новото място не ме искат, и съм безработна... но ще се постарая, татко)
4. Как е училището?
(майка ми: не съм я виждала да чете нищо, само седи през компютъра)
(ами уча специалност, на която всички ми се смеят, и питат да не би да искам да ставам учителка, но ми харесва, татко, затова продължавам...)


Въздъхвам. Допивам си рома, влизам във фейсбук.
Защо ми пишат само мъже.. липсва ми компанията на жени, с които да си поговоря спокойно за оргазми, козметика и дрехи. Отговарям с няколко хитри фрази, и си наливам още ром.
Започвам и да рисувам. Намирам снимка на татуирано момиче, легнало в адски сложна поза, и смело започвам да скицирам.
Междувременно, предните няколко дни се завъртат в главата ми. Омешват се. Ухае на етерични масла и провал. Напомня за разбити надежди, и депресията, дето продължи от десети до края на единадесети клас. Онази, малоумната депресия, че искаш някого. Искаш го, но не става.
Този някой се изменя. Нищо не стои в застинало положение, ти най-добре го знаеш, работохоличке.
Трагедията е в това, че искаме да хванем нещо в ръцете си- един миг, един ден... и да повярваме, че ако го задържим в съзнанието си, подобни дни ще завалят. Но не! Борбата за голо съществование винаги ще включва това червейче, което пропълзява в мозъка, скапва сесията, влачи те в чужди апартаменти, крещи ти в ухото да живееш, и да искаш...

Включвам печката на макс. Майната му на клинча,  и тази вечер ще напълня препълнените гуши на шефовете на енергото. Колкото и дрехи да навличам, пак си оставам слабачка с изпити скули и съмнително здраве. Хиляди пуловери отгоре ми няма да променят този факт. Просто една печка...голяма работа.
Рисунката ми е завършена. Момичето има много тъжно лице, а на снимката даже май го докарва на усмивка. Ухилвам се.
Имам нужда от още рисуване. Машинално взимам втори лист, и зачъгъртвам образът на Алекс от "Портокал с часовников механизъм". Пак се удивлявам как тоя свят е успял да създаде толкова абстрактно-зъл персонаж, без да навреди на обичайното вживяване с главния герой във филма.
Oh well. Трия няколко пъти носа, десетина пъти устата, чертая хаотични щрихи, и накрая "шедьовърът" е готов.
"Следващия път ще го използвам за тоалетна хартия"- хиля се на притъпениете ми знания по рисуване, и паля цигара.


Нощта е завършена...донякъде.Тая вечер не е като оная вечер...вече.
Успях да забравя грубата действителност за няколко часа; да изтрия тревогите; да притъпя физическата болка, от която ми иде да си пръсна черепа понякога; и създадох нещо. Нещичко.
Малко е, факт, но сега сънят ми ще е по-спокоен. Вратът ще ме боли по-малко. Пристъпите ще се разредят. Треската ще отмине, няма да се хиля като идиот.
Помогнах на себе си, спасих се. Въплътих в себе си Perpetuum mobile- твориш, живееш, твориш. Без да споменавам нищичко за спорното качество на продукта.