-Напоследък ми става все по-трудно да се олицетворя с нещо.
Хората, тези мои добри познати, ме изумяват с постоянството си; все едни и същи, все си гонят невидимите опашки.
Безнадеждно е- тя ме погледна изкъсо, и извади пакет цигари от оръфаното си, пролетно палтенце.

Октомври преваляше като грохнала старица в жизнерадостни цветове, които напук на законите на цветотерапията, ти навяват смърт и безсмислие.
Седяхме на една изумително запазена пейка. Паркът беше пуст. Валеше ситен, но остър дъждец, който отказваше всички хедонисти от класическата неделна разходка в парка.
Но тя се беше опряла на пейката и попиваше дъжда с всяка пора на лицето си. Красивите листа, наредени все едно внимателно от страничен човек, правеха обстановката почти безнадеждна. Почти- защото се имахме двамата.

-Навсякъде, copy-paste. Собствения ми пол ме обезсърчава. Представи си тази картинка: момиченца с имитации на антични бижутенца, очила с дебели рамки и фотоапаратченца-подарък от татко, се разхождат като радар около няколко момченца, чиято единствена цел в живота е да слушат музика. И после зле да я рециклират в бандетата си, които на живо звучат като настройване на две китари плюс неравномерни "убер-инди" барабанчета. Вокалът реве на лош английски отдавна пробутвани, изтъркани като тотофишове реплики. Лайна, които циркулират откак човечеството се помни. Онези, "универсалните" теми.
Група деца се радват, че са част от нещо, и скимтят като палета на всяка реплика на вокала. Другите пък отчаяно се правят на мизантропи, абсолютно изсмуквайки смисъла на тази дума; рано или късно и те се връщат обратно в кюпа; копулиращи се трупни червеи. Извинения на егото на родителите си. Сган, лишена от чувство за вина и добродетел. А машината се движи напред...

Наблюдавам я. Разпалена и фатална като погребален огън, в разгара на живота си.
Фактът, че ми го беше подарила- в безсънните си дено-нощия, смесвайки се в едно цяло, безкрайно посвещаване, в един бесен стремеж към Слънцето с прошарените си, нощни крила, в безметежността на своето отдаване, на всяка една нейна частица, на изтръпналата ми ръка, докато спи; на бляскавите й очи- две черни дупки, въдворяващи алогичен, спокоен хаос... всичко в нея нашепваше "Аз те обичам..."

Бих си я кръстил Меланхолия. От главата до петите. С пламнала глава. С умоляващи очи. Бясна като разгневено божество, че я спасява единствено и само това, от което се беше отрекла с истинско мрачно удоволствие. Смърт, лепкаща горчилка за езика и последна глътка въздух.
"Оставиха ме на мира", извика бодро тя, но човек е сам единствено в гибелта си. Затова и Смъртта беше източник номер едно на моята ревност.

-Знаеш ли, има едно особено чувство, което още не се е формирало достатъчно, за да вземе името си.
Не, не можеш да си мизантроп, щом се стремиш все към хората. Не си циничен, щом се държиш мило и уважително и към най-долният мерзавец. Но искрено и дълбоко не се чувстваш част от Цялото, по-скоро като дефектна частица, която блести и може да подарява единствено отражението си. Тичал ли си по дъсчен мост, който гори зад гърба ти? Стигал ли си от другата страна, за да откриеш, че там стоят същите хора; мостът е само илюзия, за да има по какво да вървиш, преди да паднеш. Как ли би се самопровъзгласило това чувство?

Моята Меланхолия ме погледна любвеобилно и се изправи, за да ми подаде току-що падналото, червено като кръв листо. Кръв, като любовта ни, която подтичва край нас на път за колата.
-А може би мястото ми е тук, до теб...

Дъждът забарабани по стъклото, този път хармоничен и без претенции.
"Любов като кръв-дяволски добре казано", мислех си весело.