...И понеже светът се командира от пропорциите на любовта и омразата, ние избрахме да бъдем безлични.
И понеже степента на власт зависи от липсата на скрупули, ние избрахме съвестта. Ние избрахме безвластното безличие.
Избрахме да наблюдаваме. Свихме рамене пред егоцентричните ни себеподобни и изписахме очи. И светът запя.

Светът копнее за слушатели. Но егото ни е като буфер. Боботеща машина, която претендира за безсмъртие и вика, дере се в главата ти.
Когато се заслушаш в тишината, сякаш милиарди писъци раздират черепната ти кутия.

... Отиди и запълни тишината в някой клуб. Когато си сам сред хората, всички разговори звучат смешни и плоски. Защото хората са плоски. Жуженето на техните поизтънели цигарени гласчета те приспива, както и алкохолът, който поглъщаш. Мечтаеш си за празен лист и химикалка. Получаваш нескопосана свалка със селянин, който иска да се уреди със софиянка.

Мечтаеш си за празни улици. Получаваш няколко сантиметра пространство, колкото да се протегнеш до пълния рейс. Чудиш се за какво си се качил за него. Чудиш се дали другите знаят накъде отиват въобще.
Искаш да забиеш юмруци в свинските лица, техните мазни начумерени песимистични лица, изкарващи се мъченици; мрънкащи, вечно мрънкащи. Но обезателно седейки на едно и също шибано място докато не умрат, изненадани, че това може да им се случи.

Хора, изключете ароматизаторите и просто отворете прозорците.