Студена, януарска утрин.
Тя полека идва в будно състояние, и се обръща с лице към него.
Наблюдава го.
Той е унесен, на светлинни години далеч.
...Само да не го разбуди. Тогава той ще я притисне в ъгъла на леглото, и когато погледне в черните му очи, ще види Безкрайността; онова нещо, което присъства само в математиката и мокрите сънища на философите.
(Устои, момиче...)
Тя се навежда над лицето му, и се усмихва.
Тогава сънят се размива, и очите му се разтварят всред мъртвешката бледнина на лицето му.
Тя вижда отражението там, и отскача назад със смразено сърце.

В този момент стаята засиява, и се изстрелва някъде в небитието. Искрящо бяло е, очите й пресъхват; не може да устои на този поглед, но не може и да се взира там, защото иначе би полудяла. Стъпка по паркета- прорязваща студенина. Поглед през прозореца- безкрайно гробище с живи мъртъвци. Остър страх от собствените си мисли, с които заспа вчера...

Добро утро,Смърт.