Малко по-дълъг разказ, инспириран от лекциите по българска филология,  на които се вмъквах инкогнито през 2008-ма година.

Заради него бях преследвана, хулена, гледана лошо и изритана от Централните Софийски гробища, задето почнах да копая гробове и да нося сърп навсякъде с мен...

Lol, jk, but seriously...


Епилог

 

Седях на покрива на парламента с един ангел, прогонен от оня ваш Рай, заради който цял живот се лишавате от есенциите на живота, и строите църкви.

Пролетта донасяше полъх на цъфнали джанки, и на смог. Съжалявам, но колкото и да не ви се ще, ще трябва да вдишвате софийкия въздух редом с мен.

А може и да захвълрите тоя разказ, и на направите нещо по-пълноценно в свободното си време- я някоя по-важна за човечеството книга, я малко плътски удоволствия...

Мен малко ме интересува как протича ежедневието ви. Въпреки това, правя изключения за всеки, който поне веднъж в живота си се е възхитил на феномена, наречен Смърт, и не е пожелал да узнае още нещичко за този вечен герой, увековечен в толкова много книги.

 

Та, както разправях, седя си аз върху Парламента, а до мене-ангел, ама отхвърлен.

«Да бъдеш отхвърлен ангел е най-странното нещо на тоя свят»- говореше ми той, а ангелските му очи гледаха заплашително към небето. Изведнъж, подтикнат от незнайна сила, ангелът се изправи, и бясно заразмахва среден пръст:

-На ви, блажено изтегнали се облачни робчета! Пратете едно «да го духаш» от мен на така обичния ви господар! Аз няма да изтрая нито миг повече в това състояние на блажена вцепененост, и отивам долу, на Земята! Пък нека ме накажат, нека ми изтръгнат крилете, не ми пука вече!!!

 

-Стига, братле, стига- станах и аз, и сложих ръка на рамото му. Подейства мигновенно.

- Я кажи сега и твоята история, обещавам, че няма да те прекъсвам за щяло и за не щяло- каза с още треперещ от гняв глас ангела.

Седнах на ръба на сградата, и вглеждайки се в архитектурните й постижения, започнах бавно, със спокоен глас...

 

 

       Същинска част на разказа

 

 

Малцина знаят, че от време на време специално избрани за целта девойки мисериозно напускат този свят и преминават в Амортем-измерението. Там ги чакали поощрителни безсъници, подплатени с качествена музика, приятна компания от себеподобни, и чести срещи със Смъртта, който обичал след чая си да се мести при женската компания на горния етаж.      

   Аз бях една от тях. Скитах доволно из родната пустош, и от скука накрая се реших да  споделя с някой преживелиците си, като се настаних на последния етаж на един престарял блок в центъра на София, и написах възможно най-прилежно за битието си...

 

-Всичко се случи, естествено, в денят, в който умрях-погледнах към ангела, който беше целият в слух. Няколко дни не се чувствах в кожата си, обаче свикнала на какви ли не болки, набързо я преодолях и легнах да спя...

 

Но да се върнем назад към боя. Това бе първият и последният ми истински бой. Имайки навикът канализирам агресията си в картини и стихове, които така и никой не разбра, онзи ден нямаше да бъде запомнен, ако хората (ако можеш да ги наречеш въобще хора), които се опитаха да ми свият чантата не бяха нагли, и не бяха мангали.

-Ей, кака, я ела да ми чориш на хафтето!- интелигентстваше по цигански един вмирисан двадесетгодишен индивид от мъжки пол.

-Ела ма, цуро, много си добра-изсвири още един произволен, по-малък.

Бяха към петима и бързо схванах шансовете си за надмощие. Нулеви. Затова трябваше да използвам психология. Окото ми мерна една желязна тръба, поставена на крачка от лявата ми ръка, а в джоба ми от две седмици се търкаляше едно ножче, подарък от едно момиче, с което тъкмо бяхме започнали да споделяме страстта си към остриета.

-Ей, мангали, Хитлер да ви сере у устенцата!-изкрещях като в казарма и показах любимата си комбинация от три средни пръста.

 

(Ангелът се засмя тихо, но от тук нататък спря да се намесва, и се излегна на една антена.)

 

                                  + + +

 

  Ония бяха в шок, както и се очакваше. Изчаках културно петте секунди, през които им дадох време да си помислят дали ще е по-добре да не си тръгнат, и след като започнаха да търчат към мен, ги изпоблъсках с една прозрачна, но здрава врата на магазин за хранителни стоки. Оказа се, че двама от тях нямаше да станат, а другите трима , досущ като бавноразвиващи се, се пулеха насреща.

-Яж желязо бе, куре!- смутих тишината аз.

  Оказа се, че един зад мен чакаше да се поразмърдам, и пробва да ми забие нож в рамото.Усетих се навреме и отскочих. За жалост, изподра ми коженото яке, пък и раната не беше от най-поносимите, затова бавно започнах да отстъпвам...

   И както става обикновенно в приказките, откъм улицата се зададе Принцът, олицетворен от група  скинари, които веднага се отзоваха. Имайки лека закалявка от погота и крошета на вратата на моята стая, за нула време, заедно с новите ми другари, им разплакахме майките.

-Ей, ама ти си могла бе!- доброжелателно ме изгледа водачът.

  Прекарах остатъка от деня в приятни разговори със спасителя ми и неговата компания, която, общо-взето, освен да се бие, можеше и да пие наравно ром с мен. Пресушихме три бутилки, изпушихме си цигарите, и накрая след много увещания че ще се видим пак, доволна се запътих към нас.

 

След като видя, че съм се отдалечила достатъчно, пустото му копеле се засмя. Така се засмя,че земята се разтресе. Но това не ти е някакъв смях, който въобще подлежи на описание: в пиянски изблик на вдъхновение си помислих „хм, така сигурно се смеят погребалните агенти, взели първата си заплата”...

 

 

   Вкъщи. Избягвайки разтревожените мрънканици на околните, се затворих в стаята си, съблякох си горнището, и взех старателно да оглеждам раната. Не бе нещо особено- четири сантиметра среден прорез, вече съсирващ се. Лепнах му лейкопласт и се проснах да спя.

  Само след някакви си 48 часа щях да умра. А лекарите по-късно щяха да констатират, че смъртта ми се дължала на отравяне на кръвта от гноя в раната. Но всички добре осведомени люде знаят,че не можеш току-така да умреш от някаква малка раничка, колкото и гной да имаше в нея... освен ако не е имало отрова по острието.

Имаше. И отровата беше поставена специално за случая. Имаше вкус на абсент...и Смърт.

Междувременно обаче, дишах наперено и подскачах натам-насам из столицата. Нарисувах последната си картина, без да подозиам, че ще е последната, написах поредното стихотворение, и след като го изчетох още веднъж, реших че е поредният боклук и го захвърлих настрана.

 

Хелоуийн постепенно наближаваше.

 

Кожата ми бе придобила призрачен цвят (пустата му отрова), а очите ми блестяха като утринна роса. И по някакъв извратен закон, аз, Верчето, точно на деня на вещиците се замислих дали съм направила всичко което искам преди да умра. Оказа се, че почти- не бях правила любов, и не бях издала стихосбирка. От петнайсетгодишна знаех на кой ще бъде посветена...

Но да преминем към по-вълнуващата част от...хъм... моята участ...

 

   Времето е относително нещо, мислех си аз, докато въртях прекомерно мрачната и тежка музика на mp3-ката. Краткият земен престой трябва да се използва възможно най-пълноценно, продължавах да си мисля. И стигнах до решението, че просто трябва да направя нещо изключително. Нещо, с което да спомогна на такива като мен да се справят с простотията по света. Да знаят, че не са сами...

 

Сама ли бях? Не може да се каже. Макар че са ме открили на гробищата, родителите ми цял живот са се стараели да ме направят свое чедо. И най-вече: да избият от мен всяко нещо, клонящо към некрофилия. Но не успяха. Първият ми детски спомен е именно гробището, онова странно чувство, протягащите се ръце...

 Още в първи клас усетих, че не се вписвам в колектива. Всички ги беше страх от мен. Страх, който се изливаше в агресия. Агресия, която се изливаше върху мен. Събирах агресията, както моите „приятелки” събираха теменужките, израстващи всяка пролет пред училище. Поставях я във ваза. Набюдавах я. И се опиянянах. Много скоро тетрадките се изпълваха с думи, образи, после се хвърляха в някой ъгъл. Около мен всички държаха да се правят на безсмъртни: опитваха се да живеят с възможно най-малко мисли за Смъртта, за безсмислието, за разлагащата се кожа на роднините им, погребани на същата земя, на която те създават деца... вирусът на живота...

 

   Някъде между тия мисли се унесох в слушане на Type O Negative-Black Number One. И тъкмо, когато тази единадесетминутна сага с подзаглавие ‘little miss scare-all’ се доближи към пасажа,където вокала пее ‘loving you was like loving the dead’, нещо ме докосна по рамото. Автоматично казах:

-Остави ме на мира, слушам музика!

-Отличен избор, не съм те брал случайно- долових мъжки глас, от който ми се сви корема. Глас прастар, звучен, създаден за призоваване.

-Надигай се, идваш с мен.

   Събудих се препотена. Беше към четири през нощта, а емпетрито още неуморимо въртеше на пълни обороти. Опитох се да напипам лапмата, но една ръка ме възспря и каза заговорнически:

-Тихо, и не се бой. Ела тук.

Взе ме на конче. Прегърнах го пез врата и без грам притеснение го запитах:

-Ти моя принц ли си?

-А ти принцеса ли си, или мираж, роден от есенния повей на ръждиви листа?

 

                         

                               + + +

 

 

Пак се събудих. Този път обаче нямаше емпетройка. Първо ми стана тъжно, а после казах предпазливо на въздуха:

-Добро утро.

Няколко женски гласа се обадиха:

-Доброутроооо.

Заинтригувана, попитах:

-Вие принцеси ли сте?

Никога не бих предположила, но те ми отвърнаха:

-Дааааа.

Скочих като ужилена, и се спънах в една от всичките полуголи мацки, излегнали се грациозно навсякъде като котки. Тялото се изсмя и се представи:

-Вирион.

-Виргиния, приятно ми е- въпросително я погледнах. Та къде се намирам аз и защо се намирам тук. И къде е това тук?

Две от тях се спогледаха, и по-тъмнокосата от двете каза:

-На въпроса ти ще отговоря с въпрос: Защо като малка бе решила да станеш погребален агент?          И защо първата ти стихосбирка щеше да бъде посветена на Смъртта?

-На тези въпроси ще отговоря с друг въпрос- реших да си поиграя аз.- Та откъде по дяволите знаеш всичко това? Досега тази информация беше единствено мое достояние. И факта, че боготворя Смъртта като най-вдъхновяващ и въздействащ за всеки творец образ.

-Ами, погледнато трезво, при всяко вселяване на душа, ние Смъртниците имаме правата да надникнем във всяко късче от твоя живот, което има общо с Шефа. А тези неща, които изредих, очевидно имат много общо с него- запали си цигара девойката.

-Ще се опитам да гадая тогава: аз съм пак в един от моите LSD-филми, и някак си съм попаднала в рая-блажено се изтегнах на едно легло, с кутията цигари на онова момиче.

  След малко всичките ме наобиколиха и изпразниха кутията. Сигурна, че това е един от онези мои състояния, заради които положително щяха да ме вкарат в лудница, ако приживе се бях издала, правех общо-взето каквото ми се прииска.

-Та какво правите по цял ден тук бе, момичета? Сигурно ви е много скучно.

Онези отсреща бяха очаквали досега да съм изпаднала в епилепсия за това, че съм на съвсем друго място, със съвсем непознати хора.                        И полушокирани, решиха все пак да отговарят на въпросите ми.

-Имаме малко задачки, свързани с това да прибираме хора от отвъдното, но това го правим всеки по собствено желание. Смъртта има нещо като телепатична връзка със всяка една от нас, и като го домързи да прибира човек, ни съобщава за местонахождението му. Някоя от нас се отзовава, и от там проклетите митове за Ангел на Смъртта. В действителност се казваме Смъртници и ...работим (тук момичето се спогледа с останалите) единствено за Смъртта, който между другото, по това време си пие чая, и няма да е зле да слезеш долу и да му кажеш здрасти.

-Чууух виии- нещо заговори все едно от мозъка ми.

Ей, поспаланке, ела и кажи нещо на стареца, който те чака вече от петнадесет минути да се окопитиш...

-О, вече имаш връзка с Шефа!-изненада се Вирион. Досега само пет от всички нас са получили толкова скоро телепатийка. За жалост повечето сигурно още спят, затова ето, вземи тази рокличка и иди при батко ти Смърт, че ще ни продъни ушите с това мрънкане.

 

                              +++

 

„Абе, тоя трип взе да става прекалено логичен в развоите си”- мислех си аз, докато надявах една великолепна лилаво-синя лека рокля.

-Ей, като се видиш със Смъртта, ела да разкажеш нещо за себе си, че си ни интересна!- подвикна доброжелателно някакво рижаво момиче.

-Ъъм, да, естествено. И вие сте ми крайно интересни!- усмихнах се ва въздуха.

   Бавно започнах да осъзнавам, че това не може да е един от флашбековете, или от халюцинациите, които от време на време получавах вследствие пустите му опиати, пробвани приживе заради чистия интерес как ще се отразят на музата ми.

 

 Междувременно краката ми ме отведоха до едно стълбище, водещо доста надолу... когато почти стигнах  до мястото, където Смъртта пиеше знаете какво, под краката ми мярнах червеникав дим, досущ като някой отровен парлив газ за умъртвяване на непълноценни раси.

-         Сядай, и се дръж спокойно доколкото можеш. Иначе газта ще ти повлияе- каза делово оня с качулката.

-         Ще се опитам- започнах вече сериозно да се притеснявам и изтървах цигарата си. Под плътната обвивка на газта тя се запали и изгоря за поовин секунда.

-         Искаш ли чай? Искаш, искаш... ще се опитам да понамаля егото си, което винаги достига застрашителни количества при вида на такива привлекателни фенове като теб, цвете- каза смъртта с плътен, мек глас.

Неволно се засмях тихо. Подадох чашата си. Смъртта посегна да ми налее чайче, и под образцовото му черно расо забелязах, че нямаше нищо друго освен скелет (колко предсказуемо) . Опитах се да погледна навътре в качулката- и изведнъж две червени очи ми се усмихнаха.Усмихнах им се и аз.

- Винаги ли си такъв, без мръвки- изхилих се, пиейки напитката.

- Я стига! Ако бях постоянно такъв, момичетата горе нямаше да ме погледнат дори. Вече са си изградили вкусове, кумалиските. Меня си ликът когато ми се доще. За теб специално мисля тази година да съм със зелено-сини очи, светла бръсната глава и с козя брадичка. Може да се барна и с няколко пиърсинга.

Изплезих му се, изразявайки задоволство.

- Направи си като моя. Плановете ми бяха и да си изографисам снижинки на кръста...

-Готово - избоботи Шефа.

Изведнъж нещо опари кръста ми.

-Благодаря.

-Признавам си, ще е бая труд да осъзнаеш, че всичко това не е един от поредните ти...- започна Смъртта.

-Спести си приказките. За какво съм ти всъщност?

-Ще разбереш впоследствие, но общо-взето просто обичам красиви жени, и когато осъзная, че любовта е споделена... си ги прибирам. За щастие, засега не съм имал препирни с никого относно Смъртниците. Хаха, то всъщност...с кого да си имам. Аз съм Господарят на света- заяви скромно.

Плюс това, всички Смъртници, от зачеването си, са част от мен. Двадесет... и една (ощипване по носа) части. Понеже съм традиционалист, избрах да си взимам по една...

-...Всеки Хелоуийн- казах, без да мисля особено.

Смъртта наклони леко качулката си встрани, и културно си доля още чай.

-Би ли искала малко ром с това- подаде ми една стъкленица, която извади от ръкава си.

-Само ако и ти си пийнеш.

-Дадено.

Пресушихме половината, и усетих как алкохолът ме отпусна.

-Това не е обикновенният ти ром, дето купуваш от магазините- усети, нали? Така е, така е, и Смъртта си има вземане-даване със земните- говореше ми скелета, а аз блажено се вслушвах във монолозите му, и по някаква неясна причина се чувствах на най-безопасното място на света.

-Може ли да отида при момичетата горе, защото обещах да разкажа нещо за себе си?- казах, след като усетих, че вече бяха минали три часа, а не бях помръднала от стола си.

-Не че си им обещала, но айде, от мен да мине- кимна Смъртта. Но внимавай, тръгнеш ли да бягаш, нищо хубаво не те чака. Приеми го като приятелски съвет-заяви хладно той.

-Ами засега няма шанс да тръгна да бягам, защото не усещам опастност. Пък и както е тръгнало, май съм в Раят- бях в особено добро настроение и му пратих въздушна целувка. Изведнъж изпод расото му засия червено сърце.

-Харесва ли ти? Научих се да правя този номер, когато бях още начинаещ убиец.

                              + + +

 

По някаква неразбираема причина наистина бях ведра и общителна (не ми се случва често) и със Смъртниците потънахме в разговори.

Но нека първо опиша набързо по-важните от тях.

 

   Вирион, метър и седемдесет, червенокоса, синьо-лилави очи. Моята любимка. Много обича да порицава хората, да пее и да те напада в критични моменти.

   Мортема. Светли очи, кожа, коса, душа. Крайно оправна с отвъдния свят, спояваща ни в един колектив.

   Пейл. Почти прозрачна кожа, черни като на гарван очи и коса. Силно чувствителна и притеснителна натура.

   Лиза. Абсолютната кокетка и мацка. 60-90-60, лично мерена от мен . Ангел небесен, кротко същество.

   Ноа. Девойка от южните страни. Мургава, но с най-светлите очи които мога да си представя. Темперамент- мила и състрадателна.

 

 

Сприятелих се набързо с Вирион, която се оказа моя некръвна сестра, с Пейл, която изпадна в благоговение като разбра каква музика слушам, с Лиза, с Ноа, Мортема, Лийл...

 -Жалко че не можеш да останеш цяла нощ с нас- ми се усмихна Пейл, докато вдигахме наздравица за всеобщата ни страст към... Рамщайн.

-Да, мерките са всеки нов поне месец да спи на затворени врати заради всеобщата сигурност- довери ми Лиза.

-Абе ти що не се плашиш толкова? Малцина от нас са успели да овладеят страха си толкова бързо, и то едва след няколко дни.

-Много просто- товя място покрива нормите ми за Рая -изрекох последното с особен глас аз.

-Малко или много това важи за всички ни, дългокоске.

След кратко мълчание, в което всички очакваха да кажа нещо, промълвих:

-Ами любовта към Смъртта? Ние сме част от него, както ми стана ясно преди малко. Но сякаш съм го знаела толкова ясно, както знам, че съм тук и...

Чудех се какво да отговоря.

-...Смъртта ни е закрилял през цялото това време... това нещо  можех да го усетя, било то и в съвсем малки количества, когато приживе в дъждовни дни обичах да скитам из гробищата. Та не е ли това тук най-естественият заслужен завършек за всичките земни страдания?

  Всички се бяха умълчали.

 

-За това особено чувство си адски права. Когато нашите загинаха в автомобилна катастрофа и бях останала сама до ковчезите им, сякаш нещо в мен ме лъхна с топлото успокоение, че винаги ще бъде редом с мен - за пръв път се обади Мина, миньончето.

-Каквото и да бистрим, всъщност истината е една и ние живеем в нея- философски се обади Вирион и ме подкани да седна до нея и да си взема една цигара.

   В главата ми се въртеше един въпрос, който ме беше срам да задам...и страх. Всички знаем за какво служат харемите, куртизанките и гейшите. Или поне се досещаме. И тези мисли не ми даваха мира. Знаех, че останалите очакват да им задам въпроса, но никой не дръзна да ме подтикне.

Въпреки това се разгорещихме в спорове относно любовта...

 

 

-Аре моля ти се? Само приятели, въпреки че момчето било по-красиво от всички мъже в цялата махала? Момиче, излагаш се- Вирион пак дирижираше разговора.

-Да, вирус такъв, бяхме приятели от първи до дванадесети клас, и даже бяхме обсъждали тази болна тема за мъжете и жени само-приятели. Той ми довери, че много пъти ме е сънувал, че хиляди пъти си ме е представял гола, че милион пъти си е представил как правим секс, но...

-Имало други момичета за тая работа- довърши изречението Мортема.

-Именно. Кво, да не казваш, че и на теб ти се е случило същото?

-Подобно. Накрая обаче го натиснах в едно антре и той се поддаде. Скъсахме с приятелството си, и започнахме да се олабваме взаимно няколко месеца.

Стаята закънтя от смях.

-Абе ние се знаем всичките,защо Верчето не излезе и не каже нещо за любовния си живот?- смигна ми Ноа.

Изправих се.

-Сексът е битка, а любовта, драги Смъртници...- тук направих пауза, извадих една цигара и десетина запалки е подадоха. Глътнах дима и довърших през пушек изречението- е война.

Седнах.

   Обаче всички запротестираха, та се наложи отново да стана.

- Искате моята гледна точка върху любовта? Просите си белята - и отвърнах на онемелите им мозъци с една извлечена от дълбините на съзнанието ми сентенция - ...Любовта между мъжа и жената е обречена да бъде едно надиграване, една трагедия с пробляващи тук-таме спасителни лъчи-въжета, недостатъчни обаче да изсветлят тягостната атмосфера на една постоянна война, на един завивков бой за надмощие. Колко ли проклети трябва да сме, че сами да си навираме измислиците за щастлив край и неомърсено от кръв щастие... единственият възможен щастлив край е тук, драги мои. А от другата страна стои бистрия ум, който изчиства главата от любовните брътвежи и така се самоспасява. Който е способен да умъртви влюбеното си състояние, за мен е истински герой. И всички тези приказки, повярвайте ми, ги осъзнах едва след поредица от трагизми, в които накрая аз излизам победителка. Защото обичта, истинската обич няма нищо общо с животинското привличане. Така мисля аз. Но има една любов, една интересна любов, която всички ние делим- любовта към Смъртта. За мен тя си остава най-висшето и трайно нещо, което някога ще почувствам.

-Момиче...

-Ти си моят персонален герой- сграбчи ме през врата Вирион. Учете се, деца!

-То всъщност занапред не е нужно да се замисляме на тази тема...по-скоро да се осъзнаем, че делим един и същи мъж!

Смях.

Настана време да ме заведат към „личните ми покои”. Заизкачвах се нагоре по стълбите, като се стараех да не гледам надолу, където властваше червеният дим.

   Въведоха ме в една просторна стая, поне петнадесет пъти по-голяма от тази, в която приживе спах. Описанието е излишно- в стаята имаше всичко, което e необходимо за който и да е.

 Мисля, че се досещате как малките палета винаги се уморяват прекалено бързо от игри. Така се чувствах и аз-уморена, но щастлива. Бавно запълзях към леглото, където предвидливо бяха поставени една нощница, поднос със вечеря, и най-интересното: хапче за сън, на което пишеше „Virginia”. Изконсумирах всичко и не след дълго вече бях безнадеждно заспала...

 

   А долу течаха оживени разговори за моята особа.

-Е, мисля че този път уцели в десетката с това дете, Смърт- говореше Мортема.

-По всеобщо мнение, една достойна съквартирантка- добави Пейл.

-Аз пък мисля, че е прекалено... конкурентна!- сряза ги Вирион. Няма ли да кажете по нещо лошо, както винаги се прави на този съвет?

-Точно тази, която я обикна, взе сега пък да я плюе- предизвика спора Лиза.

-Като се замислиш, наистина е конкурентна. И това е просто констатация, а не обида.

-Очаква ме една интересна вечер. Да видим дали ще се избиете- ухили се Смъртта. От отдавна не съм практикувал некрофилия...

-Защото не ти се е налагало. Познавах един, който беше много загорял защото от два месеца нямаше никакъв достъп до жени. Намерил някаква умираща жаба на пътя...

Последваха протестиращи викове.

-Събрали сме се за друго, момиченца мои...

-Да, стига жаби.

-Ти па не моеш ли нещо умно да каеш.

-Мне.

-Плашете се от нея, защото подозирам че ме обича бая- смигна им Шефа.

-Тя не обича.Тя действа по логиката.

-Да бе, затва е поетче, нали? Не ми ги разправяй на мен тия...

-Аз не ти и ги разправям.

-Заеби.

-Готово.

Зазвънтяха чаши. През пелерината от червено-цигарен дим се дочу:

-Абе, имате ли чаша вода?

 

                                + + +

 

 

 

-Виж ти!- каза заядливо Вирион на Смъртта. -Сега би ли обяснил как се е измъкнала?

-Много просто. Оставих вратата отворена.

-Премного вяра ти се е насъбрала.

 Междувременно Смъртта ми подаде чашка с абсент.

-Пила ли си такова нещо досега?

-Истински-не.

-Винаги има първи път- допи своя Лийл.

-Много си банална- контрира веднага Вирион.

След кратка абсент- пауза някой тъжно въздъхна:

-Ехх.

Всички се загледаха в чашите си.

-Надявам се озсъзнаваш що за чест е още на първия ден да те освободя от веригите на едномесечното среднощно заключване- се взря в нощницата ми Шефа.

-Покорно благодаря- се опитвах да го докарам на фокус аз.

Внезапно пича реши да се превърне в сивоок Мъж с бръсната глава и козя брадичка.

-Покорно благодаря втори път- изхилих се.

-Ще видим колко си покорна- дяволито рече на свой ред Смъртта.

-Ей, черньо! Брике-е-е-е-т!- изкрещя Мортема на въздуха.

Беше по средата на някакъв дълъг расистки виц, и естествено беше да се досетя за онези мангали, които ме нападнаха, и ми дадоха пропуск за това място. Едно ми стана ясно- не те бяха сложили отрова на ножа.

Закъде бързаше? Не бях изпълнила докрай земната си мисия, поне не и според мен- наистина, написах някои неща, нарисувах други, но не бях достигнала апогеят си, не бях казала всичко, което ми се искаше да кажа...на познати...на приятели...

Е, винаги става така. Малцина умират щастливи.

 

Наблюдавах обстановката с лека усмивчица, и бавно отпивах от абсента. Бяха ли щастливи тези красиви създания? Ако някое от тях искаше да се махне, Смъртта би ли позволила това? Ревнува ли ги той, обича ли ги? Има ли представа колко зле се чувствах, че въпреки всичко тук, всички удобства и облаги, умът ми все така си беше в треска...

Екна смях за пореден път. Вече едва успявах да хвана на фокус пердетата, ръцете ми, абсента. И тогава внезапно нещо ме хвана за кръста...

-Нещо против?- изгледаха ме две очи.

Обърнах поглед към масата. Всички се кефеха на накакъв виц.

-Твърдо не- погледнах очаквателно отсреща.

 

                                + + +

 

 

Утро. Повдигам бавно и предпазливо клепачи.

Друг таван. Няма ги пропуканите мазилки и саундтракът от флекс. Оплитам китки в прозявка.

Аромат на карамел се носи наоколо.

-Добро утро- казвам предпазливо.

-`Брутро- прозява се Вирион на половин метър от лицето ми.

Леко стъписана, подскачам от леглото, и полека почват да ми се проясняват нещата...

-Аз...ти.ТИ!!!

-Аз- невинно си пали първата цигара за деня Вирион.

-Що?

-Каза, че нямаш нищо против.

Въздъхвам дълбоко.

-Дай фас.

Паля несръчно и дърпам. От дима изскача Черньо, тоест, Смъртта в новият си облик и мрънка:

-Защо не аз?

Вирион злорадства:

-Да беше помолил.

Смъртта прави затъпяваща физиономия и уморено съобщава:

-Алкохол. Жени. Болка.

И затръшва вратата.

 Измъквам се предпазливо и го прегръщам през врата.

-Не ти ли омръзна от кончета?

-Зависи.

-Оф, добре, айде.

-Айде какво? –пуля се отсреща.

-Тур-обиколка из владенията ми.

 

 

 

Начи т`ва сивото, обвито с мъгли топче, е нашият дом. Сега се намираме в нищото. Амортем измерението. Тук не владее никой, освен аз. И без туй от край време владея всичко, та реших всъщност да има място, където да...не се притеснявам,че ме владе...мда. Това място е заебано от всички, понеже... ги е страх.

Ей го тук и замъка. Както виждаш, стилът е готически. Ба ли го.

 Около замъка- гори. Около горите- още гори.

-Кой е в пламъци, бе? – изкикотих се.

-Ха-а-а-а.

-А това черното по-нататък?

-Там е измайстореното за красота гробище. Девойките много му се кефят.

-А-а.

Черния ме изгледа:

- Измори ли се? Гледам че си бледа.

-Цял живот ме преследват с това. Когато се вдъхновя- пребледнявам.

-Трогателно- направи забележка на въздуха Смъртта. Айде вътре, допи ми се чай.

 

 

                             + + +

 

Сервиран прилежно от Мортема, размесен с ром, гъст, ароматен, неповторим, чаят се лееше. След изпитото космическо количество дойде време за една разходка в Гробопарка, както се казвало въпросното псевдо-гробище. Само аз и Смъртниците.

 -Великолепно време!- изруга Вирион.

-Както винаги- забеляза Лиза и направи знак да спрем.

-Вижте, вижте... малко вълче!

-Много подозрително. Такива като това не се оставят просто ей така да екзистенц...

-Сигурно майка му го е забравила.

-Сигурно е обаче, че е адски красиво...

-Абе, защо в целия замък веднъж не се намери някой да предложи идеята да си имаме животни? – отбеляза умно Ноа и повдигна вежда.

-Защото умират от дима- повдигна подигравателно двойна вежда Лийл.

-Значи вече решихме-ще го оставим тук- заключи разговора Вирион.

Гръмнаха протестиращи сплетени обяснения. В суматохата се наведох, погалих вълчето, а то взе че ми смигна с дяволски червени очи. Веднага се досетих чия работа беше това, но си затраях.

   Естествено, не след дълго псето беше поставено на пиедесетал от възглавници и беше кръстено Мейнърд по моя идея. (Малко пропаганда: Да живеят ТOOL! И да живее индивидуалистичната революция, породена от тях!!! )

 

-Айде да го нахраним бе! Сигурно примира от глад –обади се Мортема.

-Не съм гладен.

 Всички освен мен опулиха очи.

-Ей, вълче, нямаш ли си друга работа освен тази да подслушваш? – изджафках уж като на шега.

 Вълкът се преобрази в добрия стар наш шеф, и каза със ясен, студен тон:

-Още един смъртен случай по улиците на София. Реших да ти го поверя на тебе, Верче.

   

                               + + +

 

Влажна улица. Студена пътека. Нямах право на обувки- трябвало да изглеждам по-достоверна: рокля, черни криле, червени очи. Някакъв пич се самоубил. Успях само да разбера, че било заради момиче.

 

„Тъжно”- помислих си, докато правех пируети над Западен парк. Там има едно място, където всяка година се самоубиват по двама-трима: влакът прави рязък завой и машинистът въобще няма време да те забележи, докато се хвърляш в прегръдките на... Шефа.

 

Спомням си ясно това място. Когато бях на осем години и се разхождах сама в парка, едно момиче ме видя, и уплашено побягна към релсите. Влакът я смаза.

 Десет години вече изминаха, но все още очите й често се появяват в сънищата ми. Големи, черни, топли...сякаш години беше чакала голямата машина да я отърве от мъките, пръсвайки й черепа на радиус от няколко метра...

Да, релсите, минаващи през Западен Парк носеха по линиите си не една или две загубени души, а цяло поколение самоубийци.

  Междувременно, в главата ми жужаха пасажи от „Жълтата гостенка” на Христо Смирненски. Подсещайки се за липсващите ми часове по литература, и лекциите в Софийският университет, на които често се промъквах инкогнито и се опивах от часовете по Философска антропология и Увод в литературната теория, ми стана сиво и раздразнително. Но, очевидно, не можеш да имаш всичко...

 

  Наближих мястото, и затаила дъх, долетях с цялото си великолепие и его. Смъртта забуча в главата ми:

-Шега ше го прегърнеш и ше излетиш `нгоре. Другото остави на мен. Чуваш ли?

-Наздраве-е-е-е-е!-изкрещя Мортема по „приемника”.

-Аха, значи вие си пиете там, а аз трябва да ви върша мръсната работа, а?- изрекох обидено.

-Спокойно, ще си допиеш вкъщи- изрече почти като домакиня Шефа.

 

 

                              + + +

 

 

Релсите бяха целите в кръв. Черепът никакъв го нямаше. Гръдният кош беше широко разтворен, все едно самият Сатана бе дошъл и се бе изгаврил със тленните му останки. И тогава забелязах познатият пуловер...

-Верче?

  Очите ми вече пуваха във сълзи.

-Верче, мислех те за умряла!

   Докато се усетя, вече го бях прегърнала, и тогава полетяхме...

   Гледах го в прегръдките ми, за пръв път уплашен и смирен, едновременно с това щастлив. Без да има представа какво го чака (и аз нямах представа, което ме вбесяваше)

   -Защо го направи? Нима светът ти се стори празен?- питах го.

   А той ми пълнеше ушите с музика- бил разбрал за смъртта ми, обичал ме откакто ме видял за пръв път...

-... спомняш ли си, Верче? Ти изпусна хвърчащите си листове, на които се бе опитвала да ме нарисуваш...

- Престани!- вече се задавях във собствената си слюнка.

   А след миг я обменяхме.

 

                                  + + +

 

 

- Значи какво, чакаше да умра ли, за да ми кажеш, че ме обичаш? А аз не те мислех за некрофил.

 Той ми се усмихна.

-Сега обаче сме заедно...

 Преди да завърши думата „заедно”, изведнъж пропадна вдън земя. Смъртта се обади:

-Ела ведага при мен.

-Какъв беше смисълът на това? Та нали можеш да ме подмяташ натам-насам като скапана марионетка, без да имам право дори да се сбогувам със земната ми любов...

-Като толкова го обичаш, защо постоянно писа за мен?!?- изкрещя ми Смъртта.

   Замълчах. Той имаше право.

 

 

 

                                 + + +

 

 

 

Поредната утрин. Изгрев...нямаше, понеже в

Амортем винаги имаше мъгли. Червени. Разяждащи неверниците.

Вече се чудех да вярвам ли на себе си, или на Смъртта, и пушех трета цигара. На вратата се почука.

Преди да изрека „влез”, Вирион вече беше седнала на срещуположния на мен ъгъл на огромното легло.

-Ще се оправиш ли?- изгледа ме състрадателно.

Очите й изразяваха искреност. Погали ме по бузата, и изтри набързо изтърколилата се пареща сълза.

- И аз някога имах живот. Сносен, при това. Имах баща- китарист в група, и майка-писателка. Всички ми завиждаха. Ходех по ъндърграунд партита, без дори да повдигна въпрос за входа- всички ме знаеха. Правех безразборен секс. Дори и с най-добрия приятел на баща ми. Щяхме да се женим. Обичах го от малка.

 Изтрих с юмруци едната си буза.

-Предполагам, сега ще кажеш, че си е заслужавало да напуснеш онзи живот.

Буря премина по лицето на Вирион:

-Използваха ме като за сексиграчка! Дори и собственият ми баща като се напиеше искаше да ме завлече в турбуса и да ме чука!!!

  Прегърнах я.

-Все пак сега сме тук, нали, и се имаме, и сме добре. Черньо ще се грижи да нямаме никакви проблеми. Виж какви прекрасни момичета сме! Не трябва да съжаляваме за нищо...

Вече започнах да се мразя, задето говорех толкова шаблонно.

-Майната му и на целия свят! - извика Вирион.- Беше ми писнало всеки ден да се гъчкам в тъпи, прости хора, да ме гледат отвисоко, задето носех смъкнати, а не тесни дънки, да искат да ме чукат дори без да знаят името ми... тук е различно - изведнъж тя започна да се смее- всички ни свързват много неща... по дяволите, та тук няма нито една малоумница с комплекси за малоценност, нито едно враждебно лице... тук е...

- Раят- усмихнах се насила.

-Е, очевидно и в Рая има място за сълзи.

 

                             + + +

 

  Прегърнахме се и излезнахме на верандата.

Там няколко момичета обсъждаха оживено случилото се, и като ни видяха, веднага се умълчаха. Ние пък, изтрили вече сълзите, покровителствено им казвахме, че всичко е наред, и накрая, след около два часа, вече се търкаляхме надрусани в трапезарията.

 

-Пак ли се насветихте без мен бе, друсалки?- весело смъкна расото си Смъртта.

-Очебодно е- философстваше Мортема.

 Досетих се, че Шефа беше забравил за миг за мен, и след като ме погледна и се досети, пак ми се дорева.

-Ела в другата стая- заповяда ми.

 Стаята беше нещо като хол. По средата- легло с балдахин в синьо. Стаята беше по-малка от трапезарията, с много хубави картини от...

-Пикасо? Дега? Рембранд!!!- удивена разглеждах. После, напълно инстинктивно опипах „Езерото с лилиите”, и центрирах:

-Истински.

 Черньо се усмихна тайнствено.

-Нали всички се плашат от мен, та успях да ги взема без много уговорки, като направих дубликати. Не беше трудно. Просто завъртам ръце и се замислям над желанието да се появят същите рисунки. Да, знам че рисуваш, естествено. Оставаше и това да не зная.

  И все едно това беше най-естественото нещо на света, Смъртта ме прегърна и целуна.

За протокола, това беше първата ми целувка. С него.

Отговорих му на нежността с още по-голяма- прегърнах го през врата и изстрелях цялата насъбрала се в мен емоция, предизвиквайки го да се усмихне, въпреки че му беше трудно, понеже затисках голяма часто от лицето му... с моето.

  Слез миг вече лежах в кревата, и следях всяко потръпване в стаята.

 Смъртта си смъкна расото.

 Очите му пламтяха. Моите изразяваха цялото себеотрицание на света. Пак си припомних земната ми любов. Той беше скапаняк, лумпен, надут снобар, егоист, злобар... и ако не беше умрял, все още би бил същият. Но ето и че чувствата ни бяха споделени.

Но после си припомних как обичаше да ме мачка, как след среща ми идеше да изтегля няколко кървави прави с ножа през вените ми, как за него целият свят бе недостоен да се мери с голямото му „Аз”. Припомних си го. И колко нищожно изглеждаше преди да потъне вдън земя. Напук на мирогледа му.

 

 Погледнах пак към пламтящите очи. Пак видях това, за което копнеех от началото на жалкото ми съществуване. То беше пред мен и ме замайваше с този неземен, страшен поглед. Абсолютният убиец. Разпалващ до нездравословна крайност.

 

-Готова ли си?- дочух в маранята от чувства.

Погледнах го само за миг, и той ме разбра. Останалото... се подразбира.

 

 

                                   

                                  + + +

 

От където и да го погледнах, обожавах го. Странно.

Да обичаш, без да познаваш естеството на това, което обичаш. Фактически обичах разрухата, нищото, черното. Обичах Смъртта. И това и получих за награда.

Смъртта да се влюби в теб? Лоша работа. Или?...

Бавно се изправих от кревата, объркана. Омачкана като лист.

Усетих как ръката му ме гали по шията. Можеше да ме гали и без да е близо до мен...

 

 Никога не съм била красавица- поне в общоприетия смисъл. Прекалено бледата кожа и извънземните ми маниери стряскаха всички. А аз много се кефех да стряскам, стъписвам и учудвам хората. Защото това беше нещото, което умеех най-добре.

  В резултат на това пътуването до училище винаги беше съпроводено с пулене от страна на останалите пътуващи в рейса. Това ме задушаваше. Исках да се скрия някъде, да побегна в тъмното, да излизам само нощем. Но не стана така. Научих се да гледам извънземно-заплашително. И да използвам оръжие. И така времето течеше.

 

                                     + + +

 

Никога не съм толерирала любовчиите. Тези нагли копелета правят всичко възможно да навират в очите на всички колко са велики, понеже имат човек до себе си.

А най-гадното е да имаш ЧОВЕК до себе си.

Разрушава спокойствието ти с егото си. Аз това, аз онова... боли ме главата, болят ме ташаците, имам да пиша дипломна работа... имам проблеми.

Започва да те ревнува, започва да ти забранява, започва да взима голяма част от пространството ти. С едно изречение- не бях свикнала някой да ме обича, имах нужда от празна Вселена, разбити мечти и купища бели листа. Исках да бъда Творец. Но той убиваше всяка форма на празнота. Да се чувстваш пълноценно, в някаква извратена нирвана...не ми беше по силите. Деструктивност за всичките ми сетива –в това се изразяваше любовта. Обратнопропорционалната й величина беше нещото, от което се научих да черпя гориво. Отнемайки ми горивото, станах просто кукла.

 

  Предишната ми форма на съществуване все повече и повече ме блазнеше... бунтарка , вбесена на света и заклещена с много хора в урбанизираната джунгла на име София.

 През седмицата учех, излизах по заведения, ръгах се по автобуси и се опитвах да бъда учтива. Събота и неделя изоставях всичко и отивах сред природата. Не, не в парковете. Парковете са един културен начин човекът да каже на природата, че е над нея. И самодоволно да запали фас, духвайки в лицето й.

 

 Началото на Средна гора беше мястото. Там усещах трептенията на Вселената в цялата им пълнота.

А тук бе мъгливо, с мъртви дървета. Постоянно сипеше дъжд/сняг, и миришеше на Него навсякъде, където се обърнах. Смесица от тамян, похот и кръв

Междувременно Смъртниците обсъждаха нещо в трапезарията...

 

 

   -Смъртни случаи зачестиха из цялата ти родна страна, Верче!- привлече ми вниманието Вирион.

 Седях в един прекалено натруфен фотьойл и пушех цигара след цигара. За какво бяха седнали без мен? Пречех ли на цялата система?

 

Пак се досетих за земната изгора. Запсувах на глас.

Не издържах и се втурнах към верандата. Погледнах по навик небето- облачно, изсипващо тихо дъжд.

И тогава пак ми се заплака...

 

Върнах се обратно с мръкнало лице.

Смъртта и компаньонките му ме гледаха втренчено.

-Какво си си направила?

Гледах ги всичките и не можах да кажа нищо. Започнах да се чувствам съвсем болна- сякаш това не се случва, а само сънувам. Халюцинирам. Бълнувам.

 

 

                                + + +

 

Пейзажът навън е чист. Първична чистота. Няма сгради, няма ниви.

Седя замислено на един плосък камък много близо до брега на морето и се опитвам да разпозная лицето Му сред облаците и вълните. Ято чайки стоят на половин метър от мен и неистово крещят.

Често се случва- животните надушват смъртта много точно. Както обучени полицейски кучета надушват кокаина, скрит в Разпятието на някой покварен епископ, опитващ се да мине през летището.

 

Вече стана една година, откакто им се натресох на тия... те ме обичаха, даже обожаваха, но на мен ми беше потиснато да се движа там, в Амортем.

Започнах да се изолирам. Много.

 

Има едно място в Синеморец, където вълните са по-сини от перцата на сойка, а флората и фауната буквално растат една върху друга- раци, миди, попчета, скариди, кефали върху кафяви и зелени водорасли, камъни с полипи...

Там ходех всяка седмица по един-два пъти. Замислена, крачех по белият пясък, а черните ми крила си играеха с вятъра, все едно нямаха нищо общо с мислите ми.

Естествено, никой не ме виждаше. Но и без това и уцелвах моментите, когато нямаше никой. Тривиалност- хората не обичат да ходят по места, където няма и следа от цивилизация...

Вече рядко стъпвах в Амортем-измерението. Беше ми втръснало от мрачината там, и Смъртниците покорно се съгласиха с мен да си отида. От време на време се виждах с Вирион, Мортема и още няколко, но през повечето време, когато бях с тях, гледах да скъся максимално дистанцията помежду ни.

А Смъртта постепенно свикна, че не съм създадена за замъченцето му, а за простора. Нерядко спах по дърветата и пещерите, и понеже можех да бъда И безплътна, не усещах нито студ, нито други присъщи за животните нужди. С други думи- бавно започвах да се превръщам в призрак.

И като че ли той разбираше това- но ме обичаше прекалено много, за да запротестира.

Беше направил точно това, което правят орнитолозите с любимите си птички- пусна ме на свобода, за да види дали ще се върна обратно. И този експеримент взе, че проработи.

 

Когато ми се приискаше да го видя, отивах в центъра на София, замайвах някой шофьор, и злорадо наблюдавах как той смила цяло стадо от минувачи.

Винаги избирах прецизно кой ще бъде сгазен- избягвах онези, чиито лица ми бяха симпатични.

Нерядко се оказваше, че всички, които не исках да бъдат сгазени, бяха висшисти, творци или просто интелигентни младолики хора.

Много често подбирах затлъстял ланецоносец да сгази три-четири фусти или няколко мангала...

И от мен всъщност цялата тази смъртност в София.

Доволна, че намалявам градското население (малко, но от сърце) , изчаквах спокойно Смъртта да изскочи от някоя стена. Обикновенно оставаяше за две-три минути ранените, а пък те доволно занимаваха околните с брътвежите, че виждали бяла светлина (хитър трик на Черния, омайваше всички за няколко минути, та да има върху какво да се изграждат митове)

-Как вървят делата, милейди? –учтиво се поклоняваше той, и ме зяпваше с интерес.

-Прецизно, милорд, прецизно... – усмихвах се и му предлагах да покосим някое отдалечено градче.

 

 

 

Така изтекоха много лета, и по някое време ми се дощя да излея малко битие на бял лист.

Отправих се в една запустяла, рушаща се мансарда, както поясних в началото, на пъпа на София, и блажено се изтегнах на едно пиано. Поспах малко, после се разбърниках във вещите.

 

Този дом беше много умрял! Искам да кажа, цялата мебелировка датира минимум от 40- те години на (!) 20 век, а най-новата вещ е с дата на производство 1960 година. Пишещата машина.

 

 Нямаше как да устоя на такова нещо- лъскава, черна, доста добре запазена, машината ми се усмихваше с белите си клавиши.

 

Избутах един прашен куфар и започнах да изпълвам тавана с константно щракане. Лошо за съседката- тя гонеше осемдесетте си години, и със сигурност би получила инфаркт, ако не беше полуглуха. Но като че ли усещаше, че нещо става горе- една вечер изключи радиото четири пъти, а на следващият ден изведнъж изкрещя (бях съборила пианото, в изблик на невдъхновение).

Както и да е, за три месеца завърших писанието (това беше, понеже често ми ставаше тясно и се отправях към морето) , а когато това стана, грижливо подредих листата, и им лепнах една целувка.

 

                                    + + +

 

Сигурно папката е брала прах към десет години!

Докато един ден не видях, че в мансардата се мести някакво момче, очевидно върл фен на футбола. Още на първата седмица всичко беше в плакати на отбори, а към края на месеца въпросното дете на природата ми намери записките.

Чете ги, чете ги... накрая реши, че някой се гаври с него и ги хвърли през прозореца. Тогава беше нощ, и чак към осем едно момиче с черно палто и лице, бледо почти колкото едно време моето, любопитно изгледа хартиите, и с цялата си импулсивност, просто си ги прибра. От там нататък, убийте ме (макар,че ще ви е доста трудно) не знам какво стана.

 

 

                                  + + +

 

Ангелът беше все така в слух, но след като две минути го гледах очаквателно, се покашля, и каза:

-Кхъм, естествено, чувал съм за Амортем, но никога не е будил интерес в мен. Цялата тази работа със Смъртта...е, знаеш... той не си поплюва.

-Така си е- усмихнах се и е обънах назад. Смъртта ми смигна заговорнически.

-Е, драги ангеле, беше ми приятно да чуя твоята кратка история, и брагодаря, че изслуша моята.

Но се опасявам, че минутите ти изтекоха. Направих всичко, което бе по силите ми да ти подаря още няколко часа живот.

Ангелът знаеше, че го чака наказание. Невъзмутимо пристъпи към Смъртта, и разпери ръце.

-Е, какво чакаш?

Шефа се засмя, и с един замах му отсече главата.