Меланхолио моя,
скръбна и червена
Как обагряш тези,
които обичам...
Възникваш на стъклото на
прозореца в трамвая
Крачиш редом с мен под
брюкселския мост
Изплъзваш се като живак,
когато искам да те хвана
Спиш тихо на гърдите ми, когато искам да заспя
Меланхолио моя, колко още дни
ни чакат
Весело умират летните цветя
на двора
Дъждът отмива, но носи и кал
Животът изтича като река без
злато
Вселенска шега
Е да си фенка на смъртта
В разцвета на силите си
„Есента ухае на ръжда
И няма по-красив разпад
От разпада на листата”
Каза тя, стъпвайки с кубинки
в локвите.