Кошмари-Selected

Два часа след полунощ, отказвам да заспя. Ще сънувам отново познатата картина- гробища в центъра на София.

Гроб до гроб, безлични, симетрични, простиращи се до самата безкрайност. Винаги черно-бели, на пръв поглед приличащи на обикновенни паметници- но после се вглеждаш в пръстта и се парализираш от страх.

Парливото, хладно усещане за смъртен те дезориентира и ти се луташ из тесните улички на Попа.


Учебната година е минала, остават 2-3 дни до завършването.

Но не си бил там цяла година, и за да си прибереш средното обраование се се налага да си едно непрестанно мотаене из кабинети и молби за тройки. Аз съм в 12 клас отново. Не посещавам училището, понеже ми трябват 3-4 седмици да стана от леглото и да се облека, и още 5-6 да стигна запотена до другия край на града, или защото страдам от пристъпи на амнезия.

Не мога да стигна до проклетото училище, губя се като слепец из малките, депресиращи улички с олющени сгради.

Успявам да хвана трамвай или автобус, но те никога не водят до където трябва.

 Често попадам на неизвество диво място с малко и селски рейсове. Тогава картинката е потресаващо реална: с присъщата си организираност като се загубя, търся табелки, намирам такива, и полека-лека се връщам в квартала.

 Но после влизам в мол на 5-6 етажа и се губя.

В този мол не мога да си купя нищо, мога само да наблюдавам пълчищата от щастливи консуматори.

Ако не е мол, ще е хотел, в който аз и съученичките празнуваме завършването си, като се разбира в крайна сметка че някой ни причаква и посича всеки път като се опитаме да слезем с асансьорите. Труповете са винаги старателно подредени до изходите, като пускат тънки намеци за обреченост.

Ако съм хванала трамвай, той често ме „води” до метростанция, напомняща за Западен Парк. Западен парк- вход откъм трамвай десятка. Пещера до входа, която води до непознати, високи места.

А на метрото му харесва да се превръща в БДЖ.

Тогава съм или в Бургас, където се боря с приливните вълни, или съм на гарата, винаги отърваваща се на косъм от едрите влакове.

Още съм на морето? Няма проблеми, мъртвото вълнение ме придърпва, а пясъкът ме хлъзга плавно към бездните.

По някаква чиста случайност съм се прибрала вкъщи. Изненада- някакви мъже се опитват да влезнат с взлом, но не за да откраднат нещо, а чисто и просто за да се обобщи простата истина, че всъщност съм безпомощно същество и по всяко време на денонощието някой може просто да реши да влезе, за да ми докаже още веднъж, че нищо не мога да направя, за да се защитя (от небето надничат оранжево-червени планети, в коридора фосфоресцира 3D постер на Фред Флинтстоун)

Ако все още съм оцеляла психически, поглеждам на северната тераса: навън се шири заблатена местност. Понякога е яко, заради многото животни, но в повечето случаи стават наводнения и сградата се руши.

Ах, трамвай 20- той винаги води до болницита, за да се загубя още веднъж в нея и за последно- в Софийския университет. Там има широки дървени стаи с похабени чинове. Стаите са прашни и се усеща старостта на всяка вещ. Сигурно в тези помещения са седяли немалко надути писателчета, преди да се превърнат в част от «Библиотека за ученика», или преди да бъдат необратимо забравени. Истинските гении винаги седят на последния чин, казал е Светослав Стратиев.

Винаги се улавям, че търся нещо там, търся някого от мъжки пол. Озъртам се като отчаяно дете, загубило се в тълпата, но пред мен има само стари вещи. Искам да изпитам само малко от чувството за сигурност, подарено специално за мен от походката на мъжа, от жестовете му, които изглеждат някак сковани, от тънките зеници и тънката усмивка, все едно всеки момент нещо вътре в него ще се пръсне...

Имам чувството, че го виждам като с рентген отвътре, но никога няма да му кажа. Нека първо го видя целия. Нека поне едно същество да се доближи до мен за минута-две...

Но ние сме сами в сънищата си. Дори близките ни хора са проекции на съзнанието, които често се разминават с реалните образи. Не сме ли всъщност винаги сами, с вечната илюзия че всичко ще остане неподвижно... и кое е реално, след като си спал 15 часа?

Образуван е шпалир на рушащ се мост. Смъртта вкарва по един куршум на всеки, а сцената напомня на епизод от Пианистът. Аз съм последна и виждам труповете.

Смъртта ме пощадява и, заклевам се, ако имаше лице, то щеше да ми се усмихне.

 




                              Дипломната работа на едно извънземно

 

Обект: Младо момиче

Задача: Постави се в кожата й

Очаквани резултати: биполярно разтройство, вникване в есенцията на идеята за човека

Оценка: подлежи на степента на оцеляване

 

 

 

 

Сред лепкавия, безкраен тъмен фон лети една свита на кълбо фигура. Тялото й е увито в бял чаршаф, който се развява около нея като откъснати криле. Всяко движение се случва бавно и като че ли в полусън. Няма звук. Само безкрайност. Тиха и спокойна безкрайност.

 

Не знаеше кога започна всичко, защото времето бе спряло. Тя е млада и ще си остане млада завинаги. Косите й- падащи до раменете, ще си останат такива. Ноктите, ръцете, шията...

Не съществуват глад, жажда, вещи –мобилен телефон, бельо, слушалки, чаши, маси, столове... няма гравитация, няма усещания- само избледнели спомени от изминала ера.

 

Сред бушуващия поток на живота стоеше тя. Стоеше и ги наблюдаваше- блеснали усмивки, тичащи кучета на зелени поляни, търкалящи се бирени бутилки, двойка влюбени до езерото...

Очите й изследват околността- планини, хребети, долини, заливи. От време на време прелита насекомо или птица. Времето е хладно; твърде хладно за тези две мънички ръце, които невротично потриват настръхналата кожа. Босите й крака се хлъзгат покрай камъните в реката, като от време на време можеше да усети лекия удар от главата на някоя забързана риба.

Цялата поляна трепти от разцъфналите растения и където и да стъпиш, се разнася аромат на билки.

 

 

 

-С всяко вдишване аз лишавам нещо от живот- мислеше тя, докато разтъпкваше поляната. Всяко мое движение е движение на убиец- тук сгазих червейче, там-скакалец. Храня се с трупове, разрушавам екосистеми, опитомявам животни, или ги превръщам в изчезващи видове. Няма никакъв възможен начин, по който мога да живея в хармония с природата-единствено мога да отнемам и заграбвам от ресурсите й. Нещо не е в ред, щом човекът се отличава толкова съществено от животните. Някъде нещо не е в ред- разумът предизвика хаос, не космос.

 

Цъфнал шипков храст. На него каца скорец и поднася трелите си на свежия въздух.

 

-Да, разумът е нещото което ние, човеците, тачим повече от всичко. Но какво ни донесе той? Атомната бомба, с която избиваме братята си... канцерогени, с които храним децата си... сто и осемдесет хиляди начина, по които да създадем боклуци, да отровим водата, да изсмучем нефта, да построим заводи... Къде се дяна простотата на битието? Ето тук, на тази поляна, ако си построя колиба от дървета и храсти...

 

...ах-х, дори и тогава аз вредя на системата, а оцеляващ е онзи, който «не се замисля за тези работи» и като слепец пълзи към егото си.

 

Единственият начин душата ми да се спаси е самотата. Сама, с нищо около себе си, в празното тъмно пространство- времето да е спряло, а аз да летя в полусъзнание.

Пък и тази «душа» -съществува ли такова нещо въобще?

Тези коси, тези две ръце- каква е истинската им цел и принадлежност?

Ръце, с които създадох оръжия. Коси, които да топлят мозъка ми. Крака- с които да мачкам навред. Защо не мога да бъда просто една от другите?

 

Да вземем средностатистическата Пача от село Горно Нанадолнище. Пачата иска да отиде в Големия Град, да бъде нагла, да лъже, да се държи арогантно. И всичко това с цел притежание на всичките малки материални нещица- дрешки, обувки, храна, гориво, чанти и други екстри. Единственото, което мога да правя аз е да стоя и да наблюдавам как тя граби, а аз философствувам.

 

А изкувството? Просто залъгалка и остатъчен ефект от наркотичното или егоистичното опиянение на твореца. Всеки си има любимо забавление, като повечето хора харесват готовите продукти, а малцина от тях обожават да създават такива. И това ги кара да се чувстват като богове.

Избери си удоволствие! Тоя прогнил свят ти се предлага като стара мръсница, преобразена на ефирно създание посредством няколко евтини трика, замъгляващи съзнанието ти. Ела да се напием и да се сбием в някой бар, а после да посрещнем утрото на пода на някакъв чужд апартамент!

Ела и купи това- гарантирам ти, че ще ти хареса. Ела и се запиши за новия абонаментен план…

Само сега!

Промоция- не е за изпускане!

Най-евтините цени!

 

Kill yourselves.

 

Каквото и удоволствие да искаш да изпиташ, то все ще е свързано с останалите хора.

Имаш нужда от приятели. Имаш нужда от любов. Имаш нужда от разбиране.

Ела в стадото!

 

Затова и нито веднъж не срещнах човек, който скита из тези местности без да иска да вземе нещо от тези поляни- гъби, билки, дивеч, скъпоценни камъни, или просто да си набере цветя. Защото човекът е хищник, който заграбва. Той не разбира защо иначе би се разхождал на тази поляна. За естетическо удоволствие? То отдавна се е концентрирало на друго място и циркулира сред и между хората.

Ако художник седне тук и нарисува този пейзаж, той го прави за да оправдае егото си, за да се опита да изземе багрите на този залез, после да го продаде и изфабрикува- той не разбира природата. Той е неин враг.

 

Някои хора се раждат и умират, възпявайки удоволствието да живееш в големия град, пред компютъра, тъпчещ се с жалко подобие на храна. Мнозинството от тези хора не могат да изброят и пет пойни птици, без да попитат бай Гугъл.

Те живеят в това прокажено общество, изградено върху конкурентоспособността и самозалъгването.

Не стига това, а и си създават богове- чист продукт на страхът им от Смъртта (единственото нещо, заслужаващо подобна титла). Създават си богове, вместо те самите да се превърнат на такива ;)

 

На върха стоят шепа души, които серат над второстепенния елит, който сере над треторазрядния и т.н, и т.н...

Оцеляването се постига, като лъжеш всекиго за всичко, и го правиш дотогава, докато не започнеш да вярваш на лъжите си. Да оцелееш значи да лъжеш. И да убиваш.

 

Докато бебето спеше сладко в пластмасовата си колибка, самката отиде до супермаркета на лов за изкуствено мляко.

 

Животните убиват, но там има баланс и правила. Лъвицата убива най-слабата зебра. Лъвицата не се прицелва на метър от най-жизнената зебра и не я умъртвява.

Лъвицата има инстинктивно чувство за съвест: убива най-слабото звено, за да прочисти стадото и естествения отбор.

 

Човекът колкото и да се старае, не може да подобрява. Всичко върви към по-зле. Всеки претендира за уникалност и смята, че най-доброто е негово изконно право.

Хайде, избийте се до смърт за парченце диамат, малоумни недоносчета!

 

Аз избирам да се превърна на прах тук, в необятността на Космоса, далеч от вашата планета, която беше толкова благосклонна към вас.

Тя разтвори обятия, дари ви с разум, а вие я изнасилихте и отровихте, после си построихте градове и започнахте бавно и сигурно да се самоизяждате. Разум?

Пхах!

 

Аз съм най-умната от вас. Настъпателността ви, безсънните ви нощи, жаждата за знания, поглъщането на книги ви доведе дотук.

Вашата любов е егоистична.

Вие се заравяте във вещи и мечтаете да избягате на морето, като че ли точно то ще ви избави от самите вас. Мислите се за свободни. Но не сте!

Мразите работата си, но продължавате да работите. Какво малоумие! Ако не се напрягахте толкова, щяхте да съхраните обществото си до статуса на биологичен вид, който живее в стада и се ражда и умира като всяко животно. Точно тази искрица, този проблясък на различие ще ви погуби. Седнете си въхру боклуците и ще стигнете до Луната.

 

Аз съм далеч, отвъд, и над порядките ви. Антиегоизмът ми ме изстреля в това прекрасно Нищо, където няма нужда, няма време, нито вещи, нито каквото и да е освен мен и това одеало, което все още не разбирам какво общо има с този разказ.

 

Аз просто съществувам като звезда в безкрайното Нищо. Няма я тъгата по Земята, или по някое момче, изтъкано от грешни представи за реалността. Тук съм само аз.

 

Единственото, за което съжалявам е, че не се бях родила тук. Сега тези пространни размишления ме оставих в бродещо състояние и побъркват ума ми.

 

 

Някъде на небосвода проблесна звезда.

 

Двойка влюбени преплетоха ръце, като без да искат шибнаха един скакалец по главата и му докараха безсъние. Но те бяха твърде заети да забележат това, създавайки своето първо отроче.

 








Погребална агенция Амортем на Вашите услуги... колкото и kinky да са те.

 

 

 

...И когато ближният умре,
напиваме се с вино там,
на вашата могила.

Цял живот мъртвило,закъде
така, човек?
Дете?
Ела при некрофила.



Този надпис краси една от стените на изоставената фабрика за бира, намираща се до агенцията.
Досега никой не му бе обръщал внимание. Логично- кой би се заел да чете графит, докато вкъщи ближният се вмирисва?


Влади приближи близо до надписа, и в миг самодоволна усмивка съмна на устните му. Стихчето, естествено, е негово дело. Но някой друг го бе преписал...
Плъзгайки се леко и фино (както правят добрите погребални агенти) по паважа, Владски стигна до местоработата си.
Но реши, че не бърза.
Преди да стъпи в Амортем, направи няколко обиколки из околността.
От високото му чело се стече капчица пот, плъзна се по внушителния му нос, и се заби в козята му брадичка.
Без веднага да я обърсва, Влади побърза да изтупа угарките от траурното си яке, и пак взе да бърка за цигара.



От другата страна на агенцията една количка се преобърна, разваляйки старателно нанесения от Нона грим на покойника- брат на известен бизнесмен.
Влади дочу как Нона започна да ругае. Винаги му ставаше смешно, когато тя се ядосваше, защото момичето бе олицетворение на миловидността и чистотата.
„За жалост, миловидна само на пръв поглед”- довърши си мисълта Владски и влезе в Амортем.



-Имаме ли нещо прясно?- дочу се гласът на Робата.
-Две баби само- провикна се Иван, и се засмя.
-На това и му викаш прясно? Къде са самоубийствата тая година? Нима всички станаха щастливи?- Робата започна да се ядосва.
-Дееба- дочу се от залата за кремации. Испуснах една „саксия”.
-Нищо, Мила. Имаме малко излишна прах от миналата седмица.

Някъде по това време Яблочка влезе и се изниза към тоалетната, но бе спряна от Мила, която заяви:
-Пак закъсняваш. Какво е оправданието тоя път?
Яблочка се ухили дяволито.
-Верно? Ама... без ташак?- загря моментално Мила.
Яблочка кимна мистериозно.
-Айде, разкажи де! Как се казва? На колко години е?
-Ози. Май че е на два месеца.
Мила издаде писклив звук и започна да подскача.

-Милинке, знаеш че мразя звуци от токчета рано сутрин- смигна й Иван, минавайки покрай нея.
-Случаят е специален. Нашият герой най-накрая се сдоби с...
-Гарван- прекъсна развълнувалата си колежка Яблочка.
-Е нали щеше да е кея?- досети се Иван.
-Вписали са ги в Червената книга. Пък и не искам да се мешам при контрабандистите...
-Правилно- усмихна се Робата. Взимайте пример от момичето!

И обръщайки се към Яблочка, добави:
-Знаеш ли какво направил Влади вчера? Свалил някакво момиче на гробищата...
Влизащият в този момент виновник гузно заяви:
-Съжалявам, де! Пролет е, какво да се прави...
-Гледай другия път да е мъртва!- посъветва го Нона.
След няколго мигвания на работа пристигна и Ледника.

-О, вижте кой дошъл! Ледник, много рано идваш бе!
-Знам- заяви подранилият и се просна в едно черно кожено кресло. Оказа се, че вчера пак съм бил с жена. И то жива.
-Казах ти, че живите са ядец работа- съблече си тениската Робата.
Ебаси жегата. Отивам в хладилната камера за малко...-добави той и се омете.

-И какво направила твоята, бе, Леден?- съчувствено седна до него Нона.
-Нищо, просто е тъпа. И по цял ден говори само за себе си- огорчено констатира Леденият и впери светлите си очи в прозореца, от което те придобиха неземен произход.

Въпросният човек е красавецът на агенцията. Със своите правилни черти на лицето, и със стройното си, здраво тяло, Ледник цял живот е тормозен от противоположния пол.
Чувствителна и творческа натура (както междувпрочем, почти всички от Амортем), Ледения често витае някъде, и не забелязва елементарни факти от рода, че на седмица оправя по пет-шест иначе недостижими мацки.
Яблочка седна до него с чаша кола в ръка, без да казва нищо. Ледника й се падаше брат, и тя много добре знаеше, че е безполезно да дава съвети за неща, за които той няма какво да съжалява.
-Утре е погребението на оня мазен бизнесмен, искам една плочка от черен гранит и златна боя!- дочу се гръмкия глас на охладилият се техен шеф.- Също така и два „пясъчника” за бабетата.
Пясъчници бяха онези паметници, които купуваха на хората, които вече бяха в тежест за семействата. Сиреч-старци. Евтини паметници от цимент и пясък с издълбани рози, ангели или орли.

Днес Робата определено не бе в настроение. От две седмици нямаше „дамски” трупове, а опашката бе нараснала до 20 души.
„Откъде сега да взема женски труп”- размишляваше той, като постоянно плъзгаше ръка по обръснатата си глава.
В този момент мобилният му звънна. Кръстосал пръсти, Робата вдигна.
-Добър ден, с Шефа ли разговарям?
-Аз съм. Кой се обажда?
-Един ваш „нощен” клиент.
-Ако е за тая седмица, нищо още не е умряло.
-Ядец- прозвуча тъжно клиентът. Но за щастие на агенцията се обаждам във връзка с нещо друго...
-Слушам- произнесе ледено Робата. Когато беше развълнуван, винаги започваше да се държи като робот.
Клиентът започна да обяснява как успял да заеме пост в една морга, и как му имали огромно доверие, понеже бил братовчед на шефа, който му се оказал полубрат, с който се запознал на погребението на майка му, състояло се оня ден.
Робата изслуша търпеливо, после заяви с много леденият си вече глас:
-Утре ме чакай в шест часа в „Гепи”.
-Дадено.

„Гепи”, както досетливо де досеща читателят, е мърляво заведение, близо до Амортем.
Обикновено бива посещавано от нечистоплътни метъли, засядащи там до свечеряване, пиейки сок от хмел.
Но също така е и свърталище на некрофили, уговарящи се за трупове.

Робата отлично знаеше това, и влизайки в заведението, нямаше нужда да си купува нищо, понеже все се намираше някой, който да му се отблагодари горещо за студената нощ, прекарана с някой от труповете му.

Въпросият клиент беше седнал на маса за двама, и вече порядъчно се наливаше. Трудно им е на некротата сутрин- трябва да се изправят пред факта, че чак след десет часа вечерта ще могат да се облекчат.
Робата седна внимателно до умисления клиент, като си оправяше палтото.
След броени секунди на масата вече се мъдреха три бири, изпратени от клиенти, кимващи леко с глава.
Робата им направи лек поклон и гаврътна една чаша.
-Уцелваш идеалният момент, братле. Казвай направо- по колко искаш за парче?
-Труден въпрос- ухили се дяволито клиентът и добави:- Ето, примерно, вчера се състоеше погребението на един модел, починал от анорексия. Знаеш, че такива се предпочитат най-много. За същество като това говорим вече над петстотин.
-Хм- успя да промълви Робата и гаврътна втората бира.
-... абе, всъщност, там някъде, 400-500 за нормален, млад труп- продължаваше клиентът.
-Ще се консултирам с моите хора, и след като се разбера с тях, веднага ти звъня, окей?
-Става.
-Сега извинявай, но бързам- смигна Робата.


Всъщност, за никъде не бързаше. Просто искаше да съобщи добрата новина по-скоро. Петстотин за труп си беше нормално, като се имаше предвид, че имаше клиенти, които оставяха щедро и хиляда, ако им харесаше „мацката”.

-Влади, Яблочка, свикайте останалите!- едвам намери сили да овладее студеният си глас Робата.
-К`во станало бе?- извика Нона.
-На бас, че е намерил пресен труп- злорадо се изказа на свой ред Иван,непохватно отстранявайки прахта от панталоните си.
-Ей, Роба, искаш ли да ти кажа един виц?- изписка Мила.- Как се вика на зомбито-градинар? Полезно изкопаемо, хахаха!
Робата се усмихна загадъчно.
Влади подшушна на Яблочка:
-Май че сме ударили джакпота. Чух го да се уговаря за среща, и гласът му бе по-студен от твоите ръце.
-Не ми се подигравай за анемията, мангал!- изхриптя Яблочка шеговито.
Ледника възкръсна от един ковчег и промълви:
-Да. Нещо голямо ще се случи днес...

-Така, уважаеми некроманчета. Един любезен наш клиент се е уредил с работа в моргата, и в резултат на това ще ни пласира трупове!- процеди Робата.
-Що за щастлив човек...- промълви Нона.
-Роба, това заслужава почерпка. Хайде всички в Йегермайстера!- надвика тайфата Влади.
-Черпенето от мен!- смигна му Робата.

Йегермайстер е клуб на десетина километра от агенцията.
Въпреки прекалено дългото за вървене пеша разстояние, Амортемците винаги засядат там, ако някой имаше рожден ден, или трябваше да отпразнува нещо.

Вече беше три през нощта, и Робата се надвикваше с озвучаването, Яблочка се натискаше с някакъв прекалено неустоим индивид на един фотьойл, Ледника се чудеше дали да не го пребие, Влади танцуваше като балон, чиито въздух се изпуска силно, Нона се опитваше да надвика Робата, Мила й подражаваше, а Иван бе изпаднал в мирова скръб.
Сиреч, всички се бяха изпонапили.
През дима от цигарите тук-таме се мяркаха сенки на хора, диджеят въртеше индъстриъл класики, и всичко бе спокойно вцепенено от опиати.

И точно в този миролюбив момент тя се появи, за да развали всичко.

Първо, писна алармата на заведението. Повечето не й обърнаха внимание, но когато охраната започна да изтиква хората през аварийните изходи, положението вмигом се изясни.
Градчето осъмна в гражданска война.






-По-леко със спирта само!- озъби се на Влади Иван. Все пак, това е рамо, и то моето рамо.
-Трай, за да ти помогна!-отвърна му подобаващо Влади.
-Някой да ми разкаже какво се случи вчера- стенеше Мила, подпирайки се за стената и попиваща къвта от долната си устна.
-Ония идиоти от охраната, вместо да ни евакуират, ни тикнаха през главния вход, където озлобените християни се бунтуваха. Направо не е за вярване! Довчера раздаваха миролюбиво библии, сега раздават молотов коктейли!- изджафка Робата.
-Успокой се, Роба. Ще им се върне подобаващо- кроеше планове Ледника.
Плюс това, не само ние браним това градче от религии. Виж съседните градове.
-Прав е. Няма да позволим християните пак да заемат властта, както и която и да е друга религия. Ще застанем там и ще се бием!- палеше се Влади.
-А кой тогава ще се погрижи за агенцията?- промълви Яблочка, и се засрами.
-Ябълке, става въпрос за нещо сериозно. Предпочитам Амортем да стане на пепел, но няма да видя повече този град завзет от фанатици!- изгърмя гласът на Ледника, за пръв път от много време станал категоричен.



Въпреки възмущението и гневът, във всички бе припламнала искра на задоволство- повече смърт означаваше повече приходи.
И повече трупове.
Некрофили от цял свят следяха развоя на събитията по обществените камери, а някои даже се завтекоха в града и препълниха хотелите.
Някои от тях представляваха сериозна заплаха- още по време на сраженията се маскираха като доброволци, и отмъкваха тела.
Но Амортемците бяха спокойни относно това. Имаха постоянна клиентела, и най-страшното, което можеше да им се случи, би била липсата на смърт. А липса на смърт не съществува никъде.


Понякога на някой му прищракваше, и се отделяше от останалите за няколко дни.
Да си погребален агент, и то в Амортем, не беше работа за наивници.
Почти не спиш. Събуждат те със sms, че току-що е починал някой и трябва да го гримираш веднага. След церемонията, гримираш го още веднъж и трупът става притежание на един или повече некрофили. Естествено, освен че е против всички закони на нормалността, това сводничество можеше да ти навлече неприятности, ако не е добре премислено.
А ако не са те събудили, за да гримираш, то тогава ставаш късно сутрин, и почти всеки път си задаваш въпросът- "що за изрод съм аз?" ...
А в Амортем, както следва, си заобиколен постоянно от ковчези, „саксии”, погребални плочи, и все някой опечален роднина ще ти скапе настроението.

Агенцията владееше пазара дори в околните градове. Зад ниските цени, както ви стана ясно вече, се криеше цяла система от поръчки, внос и износ, извратено сутеньорство и безсънни нощи.
В края на деня ти се ще просто за пет секунди да се почувстваш нормален.




Вече трета седмица улиците бяха бойно поле. Само Амортем се мъдреше невъзмутимо, понеже всички бяха наясно, че ако унищожат агенцията, няма да има откъде да си издействат изгодно погребение.

Обстановката в агенцията беше напрегната. Трябваше част от клиентелата да се включи в погребалните дела, защото на ден заравяха по двадесет трупа, а през нощта изравяха половината.

Първата седмица след размириците Амортем осъмна с осем хилядарки приход. Следващата- с десет. Третата седмица бе към края си, и вече надминаваха петнадесет хиляди.
Естествено, повечето от приходите бяха от „нощните клиенти", които неуморно пълнеха клуб "Гепи", и изнервено чакаха реда си.

Нона и Мила бяха ненадминати в своята работа. Гримираха телата така, че дори понякога християни се вмъкваха и се умилкваха срещу символична сума да прекарат и те една нощ с някой труп.

С други думи, работата вървеше повече от добре. Робата, тридесетгодишният наследник на погребалната агенция на втория си баща, некрофил, мизантроп и атеист, сега тържествуваше.
Това се отнасяше в голяма степен и за останалите- единствените нещастни моменти бяха в началото, когато християните заплашваха да окупират градчето и околностите...
Но сякаш и това вече не беше голяма опастност- все едно любимият футболен отбор да изгуби първенството. Боли те малко отвътре, но не променя нищо в начинът ти на живот- знаеш, че утре нещата могат да се развият в съвсем друга посока.





Войната бе привършила, и нашите герои можеха най-накрая да се отдадат на активно харчене.
-Какво ще кажете да предадем ключовете на Джи, и без това той ни уреди трупове за по петстотин парчето, и да се отправим към Финландия?- размишляваше Робата, заобиколен от колегите си.
-Не е лоша идеята, само дето трябва да му намерим помощници- отбеляза умно Нона.
-Ами... вчера нали двама клиента напираха нещо- добави Яблочка.
-Да, защо не им дадем шанс? Войната утихна, да не кажа заглъхна- включи се в разсъжденията и Влади.
-Тая работа ми харесва... Финландия,Русия- все да е студено!- добави от свое име Ледника.
-Ще ги изпитам днес следобед- избоботи Робата, като загаси един фас на пода.- Вижте скапания паркет. Абе, вижте и скапаната сграда! Винаги ми напомня за гадни спомени от детството...
Всички мълчаха, и го гледаха със светнали очи.
-Познахте. Ще се преместим.
Гръмки викове. Робата тръгна да прегръща навред, и се спря по-задълго на Яблочка, която свенливо го бутна назад.
Останалите се засмяха, не по-малко изумени от интересният развой на събитията.





Продажбата на сградата беше лесна работа.
Понеже се намираше в центъра на града, веднага се намериха купувачи. Но Шефа реши да даде на изплащане цялата агенция на Джи, който обеща да поддържа духът на Амортем жив.

А нашите герои тръгнаха да скитат из дебрите на Русия ( пресметнаха, че високата смъртност и добрите условия са идеални за нов клон на агенцията). Влади отвори ъндърграунд клуб в Москва, където се нагледа на рускини и разви афинитет към нов сорт канабис- отглеждаха го в зимни условия, и в следствие на това се събираха три пъти повече психотропни вещества в съцветията.
Яблочка и Робата създадоха малко човеченце, което придоби името Мортем.
Нона и Мила пък веднага се втурнаха да изследват руските степи за мъже, и резултатите им бяха повече от приятни- оказа се, че Русия бе пълна със скатаващи се некрофили.
Иван не се задържа дълго. Мъчеше го носталгия по родния кът- и много скоро се завърна в Амортем с няколко кашона водка.

След една седмица напълно изтрезнелият ни родолюбец прати следното писмо по пощата на Мила:


"Добър ден, Милка. Тука нещата вървят гладко като четката ти за грим по мъртво девиче лице.

Джи спази обещанието си- тук нещата са общо-взето както ги оставихме, с изключение на невротичното му куче, което не спря да лае, щом стъпих в Амортем... но пържолите, които му дадох,вършат все повече и повече оная работа с "вечното приятелство".

Освен мен и Джи тук работят още трима- две момичета и един от нашите „нощни клиенти”. Справят се учудващо добре- оказа се, че дълго време ни били фенове, но чакали да навършат осемнадесет.

Пиши как е при вас, и успяхте ли да се уредите с клиенти.

Некрофилски поздрав, Иво.

П.П.- Верно ли не продават Йегермайстер при вас, или Робата се ебава?"

 

                                                                                                                          Ich Tu Dir Weh 

 

 

 

-Братле, вече стигна твърде далеч!

Той слушаше откъслечните хрипове, идващи от леглото, и гласът на най-добрия му приятел беше само вторичен шум. Искаше да затвори слушалката, но продължаваше да слуша с извратено задоволство. А оня продължаваше да говори...

-...че стана така.

-?

- Превръщаш се в чудовище, братле! Остави я на мира!

-НЕ!- извика  задавено, и изхрачи малко кръв.- Няма повече да я пусна оттук! Ще разчленя всяко нещо, ставащо за разчленяване, почвайки от слабините! Слушай, ако си ми приятел, ще ме разбереш. Искам да я видя несъвършена, с друг поглед вместо обичайният на студена кучка. Искам я гола, обезобразена, молеща ме за милост...

Той погледна към леглото, където тя се въргаляше в полунесвяст, напоила обилно завивките с кръвта си.

-...Няма повече отбягване, няма! Нито един леден поглед няма да се изтръгне повече от теб, скъпа моя! Дотук с твоята маска, с твоето безразличие!

Той ритна телефона, който изхвръкна през прозореца, и тръгна към леглото с навити ръкави.

Тя отдавна беше загубила сетивните си инстинкти, и когато той дръпна рязко завивките, тялото й механично се обърна с лице към него.

Пред погледът й играеха сенки. Беше й студено. За момент всичко притъмняваше, после действителността пак изплуваше. Двете крайности се сливаха в прекрасен, последен изблик на жажда за живот. Ех, да му беше казала,че е родена без сърце! Така да бъде. Нека я отърве от този безсмислен живот, минал без нито едно събитие, без нито една искрена усмивка, целувка, прегръдка...

Очите й се наляха: за пръв път чувстваше. Тя едва-едва се усмихна: първата й искрена усмивка.

В този момент той издърпа завивките, и погледите им се срещнаха.

Потокът му от мисли пресъхна като локва, видяла за пръв път лятно слънце. Притегли я към себе си, слагайки главата й в пазвата си.

Гледаха се.

Тя се усмихна за втори път: толкова искрено, колкото може да бъде само втората истинска усмивка.

Кухненският нож се изплъзна от ръката му. Той приглади косата й, и сложи ръка на челото й.

Студено.

Дясната й ръка се вдигна, и тръгна към лицето му. Искаше да го целуне.

Но силите й достигнаха само, за да каже "благодаря ти".

Сетне се отпусна... с последната си искрена усмивка.

 

                                                                                                Roses (powered by Remarque)

 

 

 

Закъснявах за срещата с половин час, и когато нахълтах в ресторанта, се опомних,че не приличам на себе си...
Тя седеше на една маса в ъгъла и се бе втренчила в чашата си.
Тръгнах да се извинявам, но тя ми направи жест да млъкна.
И преди да си отворя устата за втори път, тя ми заговори...
-Виж.
Придържайки чашата си с ром, все едно беше най-сигурната опора на света, тя размаха пръст и посочи един букет.
-Рози!- каза твърдо тя, и се захили невротично- вечните съблазнителки на разнежениете души. Аристократични, страстни, обещаващи. Ремарк го беше казал- цветята покриват всичко. Дори гробове. Къде са моите цветя?
-Аз... задържаха ме в службата- смотолевих и се проклинах вътрешно.
-Хубаво местенце си си избрал за задържане- каза замислено тя.
След кратка пауза продължи:
-Виж ги!- посочи пак розите. Виж ги колко са самоуверени в красотата си! Те са постигнали себе си. Сега им остава само да се наслаждават на прехласнатите погледи. А всъщност са далечни родстеници на зелето. Ха!
Гласът й прокънтя в целия ресторант, и в резултат на това един келнер изтърва чашата си.
-Какво са те, цветята? Курви, ето това са те.Нагиздват се със свойта младост, изпускат благоухание всеки път, щом се заиграят с техния сводник- Вятъра, пчелите свършват свойта работа, всички са доволни. На цветата не им остава нищо дуго, освен да окапят. И знаеш ли кое е най-страшното?- гласът й пак проехтя в цялото заведение- че като окапят, децата им порастват върху техните трупове. Цветята са изверги. Те живеят на всяка цена. Живеят, за да се постигнат. Постигнат ли се, остава им само да станат на компост. Наздраве за компоста! Виж, колко хубави цветя се разхождат наоколо, с техните червени рокли и безупречни фигури, и благоуханни вратлета... обречени да експлоатират телата си, защото на 40 ще е твърде късно...
Нямах сила да я прекъсна. Седях и слушах леко басовият й глас, все едно изнасяше лекция.
Тя допи на един дъх чашата си, и повика да й налеят още. Взря се в мен с помътнял поглед, но избистрена мисъл, и продължи още по-ядно...
-А какво правя аз по тоя повод, горката? На осемнадесет години, а вече устремена към Смъртта. Всяка гарга ме вдъхновява, всеки жизнерадостен човек ме отвращава. Знаеш ли какво е казал Шопенхауер? Че разумът на жената достига пълно развитие на осемнадесет години, докато при мъжете възрастта е двадесет и осем години. Дотигнах своя физически, но и умствен апогей, и това ме убива...
Всеки малък жест, всяка пора в мен е създадена, за да съблазнява. Но аз смятам, че съм нещо повече от това, от тая кожа, от тези очи- аз съм личност! Аз мога да мисля, за разлика от онези рози, които имат само красотата си.
И какво правя аз със цялата си потенциална енергия? Нищо. Разлагам се бавно, и на тъмно. В кошмарът на своите осемнадесет години...
Въртях се на стола си, и не знаех какво да отговоря. Дали имаше нужда от утешител, или просто от слушател?
Исках да се отърва от тегнещото мълчание, затова отидох до тоалетната. Когато се върнах, масата беше празна, а сметката-уредена. Тя си отиде.
Сега, прибирайки се към вкъщи, усетих, че монологът й ме беше трогнал повече от колкото предполагах. Минавайки покрай един цветарски магазин се спрях, и си купих една роза. Поогледах я, изпуших един фас, после се засмях, и я хвърлих на асфалта. Седнах на една пейка, и понеже улицата винаги гъмжеше от хора- стадо от неорганизирани мравки, наблюдавах какво се случва с розата.

Първоначално всички избягваха да я стъпчат, но една унесена двойка без да иска, я премаза. Сетне всички започнаха да минават през нея...

"Тя е права, тя е дяволски права..." -повтарях си наум, докато се прибирах уморен към къщи.